Публикации

Гастрол: Тея/Heartbeats

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

Фотография: Alex Orange Photography

Години: 35 

Професия или занимание: PR специалист в бижутерийния сектор

Хоби: поддържам личен блог; иначе намирам радост в (и време за) тичането и четенето

Уебсайт: heartbeats.  FB страница.  Instagram

Какви бяха блоговете преди години? Какво означаваше споделянето тогава?

Моята блог биография започна съвсем банално – бях се върнала от година учене в Англия и търсех работа. Започнах да лекувам напрежението, самотата, шока от новото с писане, макар че тогава, преди повече от 10 години, със сигурност не съм гледала на това като на вид терапия, по-скоро е било зов за внимание. Ако не ме лъже паметта, първият блог, от който бях силно впечатлена, беше на оперната певица Мила Михова. Той вече не съществува, Мила отдавна не е блогър, но остана човек с ярък, неподражаем стил и куп интересни истории. Вероятно благодарение на този блог аз избрах и своята платформа за изразяване. 

Да ти кажа, не изпитвам носталгия към каквото е било преди. Имам приятни спомени от хора, споделящи щурия си живот, обвити в доза виртуална анонимност, но и доза градска клюка. Струва ми се, че това бяха блогъри, израснали с “Егоист“  – Мартин Карбовски, Тома Марков… Ина Григорова беше институция. 

За мен истинското приключение започна с откритието, че поезията ме вълнува повече от читателски и академично. С осмеляването да напиша сама текст в свободен стих. Това беше същинското споделяне, защото именно с опитите си да намеря фОрмата, се чувствах истински уязвима пред читателите на блога. До ден днешен радостта е примесена с ужас, защото когато пиша в стих, съм най-близо до автентичността си.

Разбира се, блоговете сега са на светлинни години от тези навремето, съвсем нормално и съвсем логично. Ако видим блог с малко картинки и много текст, почти веднага ще го сметнем за ретро, за некрасив, за скучен. Читателят иска най-доброто съдържание в най-красивата опаковка. На днешния блогър никак не му е лесно и живее в доста голямо напрежение от това, още повече, че мнозинството изкарват пари от въпросното съдържание.

Слава Богу, аз се чувствам освободена от отговорността да курирам съдържанието си – при мен нещата са черно на бяло и нямам потребност да бъдат другояче. Имам фейсбук страница, в която мога да споделям и музиката, която ме вълнува, нещо фундаментално при общуването ми с другите.

Интересен е въпросът за споделянето, защото аз го интерпретирам повече като споделеност. За възможността да бъдеш чут и приет какъвто си. Бих могла да споделя няколко семейни снимки, седмичното си меню в красив флатлей или рецензия на последния филм, който съм гледала, бих могла да получа много хубави коментари и вдигнати палци, но това да не ме накара да се чувствам приобщена или разбрана. Чувството за споделеност обаче може да дойде само от близостта и живата връзка с някого, разбирам го всекидневно, ежечасно. А и ти самата веднъж ми го каза – „Не е важно да покажем, а да споделим“. 

Спомена „да бъдеш приет какъвто си“. Какво смяташ за автентичността, среща ли се все още онлайн или беше пометена от споделянето по заявка, от задоволяване на очакванията според интересното в момента? 

Не зная, Мария, някак встрани съм от тренда. Често да останеш верен на себе си, да имаш богат обмен с аудиторията си, носи и своите рискове. Изключително трудно е, например, да опазиш частния си живот неприкосновен. Друг риск е хората да те усетят прекалено близък и изведнъж да се окажеш жертва на stalking или на обикновени слухове и дребнотемия…

Единствено убедена съм обаче, че истината винаги излиза наяве. Винаги проличава, когато някой говори честно и открито за нещата, които го вълнуват. Ако по този начин може да докосне голям кръг от хора, чудесно. (Да не се смесва с инфлуенсър маркетинга, за който не искам да говоря). Та, синтетичното никога не провокира желание за близост, комуникация и дълбочина, то е там, за да афишира нещо, да го демонстрира, без да заговори на емоциите. В Homo Deus Ювал Ноа Харари пише, че знанието е равно на опита, умножен по чувствителността (приблизителен цитат). Ако приложим цитата върху онлайн идентичността, няма как да си автентичен, да те опоЗНАЯТ, без да свържеш опита с чувствата си спрямо този опит. Има хора, които говорят умело и интригуващо в сферата си на компетентност, но всичко сякаш секва с точката в последното изречение. Там няма нищо освен добре подредени думи, които не въздействат. Като инстаграм фийд, излят в един и същ филтър.

Това е неавтентичността – изложба на предмети, които се гледат през предварително избран филтър. 

Аз самата намирам темата за автентичността за изключително важна и доста проблемна в личния си живот. Не твърдя, че винаги съм била истинска и честна, а и откровено казано, повдига ми се от употребата на фрази като „толкова си истински“ и „да бъда себе си“. Да си истински означава да си приел и светлите, и тъмните си страни. Значи да живееш в настоящето и да поемаш отговорности в битов и философски план. Значи да не мрънкаш и да не обвиняваш миналото си (или пък другия!) за това, което ти се случва в момента. Това са само някои от нещата, но кой е достатъчно смел да бъде истински себе си? Все още се улавям да се сравнявам и оглеждам в други, все още се боя да изразявам мнението си от страх да не бъда възприета не както ми се иска. Все още имам вътрешен арбитър, който коли и беси безпощадно, който трудно прощава.

Връзката със себе си е труден, непостоянен и бавен процес доживот. Но дали се чувствам приета каквато съм? Да, имам хора в живота си, които ме познават и приемат безусловно, окриляващо чувство! Рискът е да не се подлъжеш и сметнеш одобрението и харесването на околните за приемане. Мисля, че Инстаграм ярко демонстрира тази човешка склонност, особено у нас, жените. Уви, живеем в такова време, в което животът ни е част от социалната мрежа и запазването на истинското аз е неимоверно трудно. Затова и истината лъсва толкова лесно.

А задължително ли трябва да има дълбочина? Не е ли чудесно да си разменяме красиви картинки с еднакъв филтър, лайк за лайк, да се носим в розовите балони и всичко да е наред, без да гледаме какво има под повърхността? Често срещам аргумента, че така или иначе животът е труден, защо да се затормозяваме със сложни теми и онлайн. В какво се превърнаха социалните мрежи през последните години?

Не е задължително, естествено, но по-смущаващо е когато някой претендира, че милее за някакви важни въпроси, че е активист за еди какво си и после убие всичко с противоречив коментар или постъпка. Екотемата и тази за психичното здраве са точно такива благодатни области, в които много хора обилно и повсеместно се изказват, но винаги се стига до пробойна, в която проличава непоследователността. 


Сложните, неудобни теми трудно се предават и смилат в Инстаграм общността. Има например една много бойна дама, Джамийла Джамил, която следвам. Тя е основател на движението i_weigh, борещо се срещу предразсъдъците към форма на тялото, пол, раса. Слоганът им е radical inclusivity. Та тя е абсолютно непреклонна в дейността и коментарите си, на моменти е влудяващо крайна и „шумна“, но именно такива силни характери могат и трябва да вдигат розовото перде пред очите ни. И да си го кажем, гледането под повърхността е за здрави стомаси. Аз лично имам необходимост да се вслушвам в  хора, които имат смелостта да артикулират своята „битка“ или разкажат своята история по автентичен, истинен начин. Иначе далеч не е нужно всички да сме дълбоки, мъдри и революционно настроени.

Важно е само да не се правим на каквито не сме, а когато радеем за нещо, да сме постоянни в принципността си. 

В Инстаграм няма толкова джафкане като във Фейсбук, но пък се стеле подмолна търговия, неуморно рисуване на имидж и понякога тотално несъответствие между снимка и текст, между ракурс и дискурс. Често се шегуваме с приятелка, че след премъдри описания под снимка и/ или откровени напъни за екзистенциално послание, някой в коментарите отдолу пита ни в клин, ни в ръкав „А роклята откъде е?“ Не завиждам на нито една от двете страни. Уважавам хора и профили, в които сериозни теми се подават по находчив и изобретателен начин, с чувство за хумор най-добре. Бягам далеч от размахването на пръст и ригидното, назидателно четене на лекции.

Напоследък много се забавлявам с профила на Sarah Cooper, която прави Тръмп на две стотинки с превъплъщенията си. И да ти кажа, успявам да вземам най-доброто от Инстаграм, харесвам го – нещо, което не успях да постигна с Фейсбук. Да, функцията му за споделяне на спомени и снимки беше изместена от осребряването на инфлуенсърска дейност, но гледам да не обръщам внимание. От-следвам и mute-вам всеки, който ме подразни сериозно, радвам се на приятелите си и на любими артисти и спазвам базова виртуална хигиена. 

/1 Comment/by

Блог гастрол: Силвия Узунова

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

СИЛВИЯ УЗУНОВА – BIOTIFUL

Години: 39

Професия или занимание: Автор и водещ на детски програми на открито, създател на детски център на открито

Хоби: Четене

Уебсайт/блог/страница: http://biotifulfarm.bg/

Как отглеждаме и възпитаваме децата си днес? 

По наше време нямаше такава образователна услуга като „лятна занималня“. Прекарвахаме летата на село, обикаляйки с колелата, в игри в училищния двор или до късно вечер зад блока. Играта беше основно занимание и никъде там нямаше възрастни, които да ни контролират – да ни казват на какво да играем, кой е прав и кой е крив в спора, кога да спрем една дейност и да започнем друга.

Днешните деца нямат тази възможност – вярно е, че пак играят и се забавляват, но само след като са свършили с всички уроци, курсове, школи и програми, и винаги в присъствието на възрастен, който контролира и дирижира събитията. Причините за това са главно две – родителите се надяват да направят децата си по-конкурентни и по-добре подготвени за бъдещ успешен живот – и страх, че навсякъде извън дома дебнат страшни опасности. 

И двете причини имат общ корен и той се нарича контрол. Искаме да контролираме процесите в най-голяма степен, защото ни е страх от естественото им протичане. Само че забравяме какъв е природният принцип, който действа в тази ситуация – колкото повече контролираме една система, толкова по-слаба и зависима става тя, и от толкова повече контрол се нуждае. И обратното – колкото повече свобода и възможност за експериментиране и търсене на добри решения има в една система (било то градина, гора, общност, организация, общество) – толкова по-силна, самоорганизирана и работеща става тя.

Същото се случва и с децата. Когато изземваме от тях отговорността за решения и не им оставяме свободно време, да бъдат насаме или заедно с връстници, да разполагат с деня си, ние им отнемаме и възможността да опознаят себе си. Така децата не успяват да развият връзка със собствената си същност, да открият кои са и какви са самоопределените и самонасочените им интереси. Как да упражняват самоконтрол, да придобият вътрешна самодисциплина и да следват правилата, когато никой не ги наблюдава. Как да се справят с емоциите, да защитават мнението и интересите си, да отстояват границите си, да убеждават и да водят спорове. Как да откриват щастието като вътрешно състояние, а не на базата на това кои подред са в класацията на живота и къде се намират спрямо другите. Мислим си, че като наложим контрол над децата проявяваме отговорност и грижа, но истината е, че ги правим зависими от постижения, одобрения, постове, признания и чужди оценки.

Тази мантра „да сме успешни“ е доста разпространена в последните години и май често слагаме знак за равенство между „успех“ и „щастие“. Какво се случва всъщност с децата, които са отглеждани с идеята да станат успешни, обикновено в нещо, което родителите са избрали?

„Малцина родители имат смелостта и независимостта да се грижат повече за щастието на децата си, отколкото за техния успех.“

Това са думи на Ерих Фром, които припознавам на 100%. Съвременото общество е сложило знак за равенство между двете състояния и смята, че постигането на успех в кариерно отношение, ще доведе и до постигането на щастие. Истинското щастие обаче е резултат от удовлетворяването на нашите дълбоки психологически потребности. Всички ние споделяме едни и същи основни човешки потребности за принадлежност, значение, автономност и компетентност. Когато тези нужди са изпълнени, ние се чувстваме щастливи. Когато удовлетворението им е възпрепятствано, лесно можем да се почувстваме тревожни, разочаровани и депресирани.

Много хора днес се оказват с кариери, които им осигуряват добра заплата и висок социален статус, но които не им дават голяма свобода или възможност за творчество и не отговарят на нуждите им от смислена работа. Но онова, което също наблюдаваме днес е, че хората са все по-склонни да оставят кариери, които намират за досадни, скучни и деморализиращи. Работещите днес все по често правят драматични промени в живота си, дори и с риск от финансови загуби за себе си и семействата си. Това е знак, че хората осъзнават своите истински нужди, за разлика от фалшивите идеали, които нашето общество ни налага за богатство, социално и професионално превъзходство и безкрайно потребление.

Истината е, че преследването на щастие във вид на висока заплата, кариерно развитие, социално положение и прочие неща, в които са ни научили да вярваме, много често ни откъсва от истинската ни същност. Загубата на връзка с истинските ни нужди е модерна епидемия с епични размери. Единственият начин да преодолеем тази епидемия е да дадем път на автентичността, да се доверим на природата, която живее във всеки от нас и да спрем да подготвяме децата си за бъдеще, което има много повече за цел постигането на успех с външни признаци и критерии, вместо разгръщане на природния потенциал, с който всеки е роден и постигане на вътрешно щастие.

Време е да спрем да измерваме щастието с това колко сме успешни, и да започнем да измерваме успеха с това колко сме щастливи.

/0 Коментари/by

Блог гастрол: Цвети Камова

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ЦВЕТИ КАМОВА – RED PAPER PLANE

 

Дълъг ден (чак очилата са се изкривили от емоции :), бяхме на рожден ден на другарче, откривахме магазин, излизахме с братовчедите от Лондон, празнувахме летен фест в парка. Тук сме непосредствено преди финала на деня – летния фест, на който играхме боси федербал по зелената тревичка. Беше много хубав ден!

Години: 36

Професия или занимание: създател на Red Paper Plane

Хоби: семейни пътувания, наблюдение на птици, рисуване, оцветяване, градинарство, готвене, научнопопулярни филми, танци

Уебсайт: http://bg.rpplane.com

Нужно ли е човек да е подготвен, за да стане родител? За какво трябва да си дадем сметка преди да направим тази крачка?

Думата родител не трябва да има единствено число, защото е заблуждаващо. Родителите са двама и това е най-силния тест за екипните ни и личностни умения досега. Ако подготовката започне с осъзнаване на идеята, че ние двамата ще ставаме родители, а не че аз ще бъда родител, то вече мислим в добра посока.

Родителството е следващата стъпка в живота и като всяка една преди нея – гимназия, университет, стаж, живот с някого, доброволстване в Африка за година, докторантура, първа работа, нова работа, кариера, собствен бизнес – трябва да е обмислена и планирана. Децата са нов етап в живота ни, който започва и практически не завършва. Няма връщане назад, можем да избягаме уикенда, но в понеделник си обратно, може да се скриеш в гардероба, когато не можеш повече, но ще те намерят. Огромната разлика с всичко преди това е, че вече не си сам – няколко сте. Нищо не остава същото и затова и трябва да си много сигурен кога е добрият момент да се впуснеш в тази магия. Иначе е безотговорно.

При нас и двете деца са планирани. Какво означава това ли? С Георги сме заедно от 17 години, Сони е на 7, а Ани на 5. Аз съм проджект мениджър с дузина години опит и пълен спектър сектори, в които съм управлявала проекти. Някои от тях са били успешни, други са се проваляли неприятно. Грешно е да се мисли, че доброто планиране означава, че няма никакви изненади. Точно обратното, доброто планиране означава да си готов за изненадите, които ще се случат – за тези, които подозираш и за тези, които просто ей така ще се изсипят изневиделица. Даже да ги очакваш с нетърпение, защото само те са шанс да учиш и да се развиваш в по-добър човек, родител, партньор, професионалист.

Сони и Ани катерят стената на язовир Мрамор. Тогава беше супер ветровито и птиците едвам летяха във въздуха, но видимо това никого не разколеба.

А, да, и е добре да четем. Всеки ден по малко, различни гледни точки и по най-разнообразни теми. Особено в тези, които са ни на дневен ред и нямаме представа. Четете, обсъждате след това, прилагате, променяте и пак пробвате – множественото число в глаголите е ключово, иначе проблемите започват още оттук и не предвещават нищо добро. У дома е пълно с книги за родителство, ранно детско развитие и психология – най-различни автори, школи и подходи, които пристигнаха в библиотеката ни в първите месеци на бременността. И до сега, всяка вечер, след като децата легнат, имаме запазено кратко време, в което обсъждаме какво се е случило през деня, как сме реагирали, къде не сме на едно и също мнение и какво можеше да се получи по-добре.

Защо толкова ни е страх да правим грешки в родителството, а и да си ги признаваме? От какво ни лишава този постоянен свръхконтрол и желание за предвидимост?

Съпругът ми има един уникален израз: „Има хора, дето са прави, дори и когато са седнали“. Искрено се надявам да не съм такъв родител за децата си. Всеки ден полагам усилия да сядам редовно. Тогава е страшно и който е уцелил късата клечка с неговите, все прави родители, знае за какво говоря. Нека не бъдем такива, защото, всъщност всеки греши. Ако не греши, значи нищо ново не учи и не се развива. А ние искаме да се развиваме и ставаме все по-умни и опитни хора и родители, нали. Тогава нека грешим, граждани, всеки ден и за най-различни неща.

Сони и Ани изследват алпинеумите в Ботаническата градина в Балчик. Сони ни беше гид през цялото време – той пое картата още на входа и ни организира чудно разглеждане с информация какво има тук и на кое да обърнем внимание.

Ето го моя „Манифест за родителския страх“:

– децата са падали, най-вероятно падат в момента и ще падат още веднъж, докато си легнат. Нищо не може да се направи по въпроса – носете си лепенки в чантата.

– децата имат право да извършат лудория и половина в понеделник и по две в четвъртък, която за вас и социалния ви профил е кошмар,  те изобщо не се интересуват от това. Според международни експерти с три Нобелови награди, така със сигурност ще отгледате гений. 

– децата трябва да са с поне една синка на ден. Ако няма синка, говорете с учителката и проверете учебната програма за пропуски! (в краен случай цицината се брои за синка)

– децата трябва да грешат редовно. Питайте ги вечерта колко пъти днес са сбъркали и ако все са били прави, трябва да поговорите сериозно след вечеря. 

– децата имат право да не искат да вършат нещо точно сега. „Не искам“ се приема за верен отговор всеки ден по веднъж с държавна наредба номер 365.

– децата трябва да бъдат снимани с петна от три до четири пъти в седмицата. Ако е ваканция, се позволява и всеки ден. Другият месец влиза в сила глобата за вечно чисти снимки и такива на деца, които само четат.

 

/0 Коментари/by

Блог гастрол: Ан Фам

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

АН ФАМ

Години: 36
Професия или занимание: съоснователка и редакторка на „Тоест“ (toest.bg)
Хоби: готвене и ядене 

Блог: inansroom.com и inanskitchen.com 

Сега, в ерата на социалните мрежи, всеки от нас разполага с трибуна, своеобразен мегафон и аудитория. Каква е отговорността ни, изразявайки мнение и позиция публично, дори като обикновени потребители и коментиращи читатели? Има ли граница, която не бива да бъде прекрачвана?

Преди да напиша нещо в социалните мрежи, винаги си задавам два въпроса: 1) знам ли достатъчно по темата, за да се обаждам, и 2) това полезно ли ще е за някого. Разбира се, има неща, които човек пуска в социалките – като снимка на котката му, заспала в саксия, или някоя смешна случка, или молба за помощ към голямо количество хора наведнъж, – за които не е нужно да си задаваш тези въпроси. Но ако е коментар или позиция, положителният им отговор е от голямо значение. Да се изохкаш, да помрънкаш, за да се „разтовариш“, или пък да се „забавляваш с тролове“ в социалките, защото имаш много свободно време… това не го разбирам. Защото не допринасяш с нищо към и без това шумната информационна среда. Това за мен е отгoворността – да бъдеш активен глас, а не пасивен шум. 

Какво мислиш за така наречените лидери на мнение – хора, които не са журналисти, но се изказват по всяка актуална тема? Следиш ли подобни? Допринасят ли те реално за формиране на критерии у хората и поддържане на обществения дебат?

Правя разлика между авторитетите и т.нар. инфлуенсъри. Авторитетите, които следя, в никакъв случай не се изкават по всяка актуална тема. Те внимателно претеглят думите си. Не заемат крайни позиции, а допускат и у себе си грешка. Не скандират, не поучават, а спокойно и човеколюбиво обясняват и се аргументират. За съжаление, в социалните мрежи крясъците се „чуват“ повече, и постепенно онези, които наистина имат какво да кажат и да допринесат за смисления дебат, се отчайват и замлъкват. Но има и такива, които не се отказват, успяват да игнорират чисто тролските коментари и да отстояват тезите си. Добре че са те, колкото и да са малко, та поне да има някакъв глас на разума в тази (най-вече Фейсбук) психоза.

Модерните инфлуенсъри, които са на всяка манджа мерудия само защото са следвани от много хора и събират много лайкове, не мисля, че допринасят с нещо, освен с шум. 

Умеем ли да мислим критично, да анализираме, да отсяваме плявата от ценното, да спорим аргументирано и да излагаме теза пред събеседника, независимо дали онлайн или в реален разговор? Къде и как се научават тези неща? И всъщност нужно ли е всички да го правим?

Не, според мен не умеем, защото никой не ни е учил на това – нито в училище, нито вкъщи. „Ти ще мълчиш“, „научи това наизуст и не разсъждавай“, „ще разбереш, когато пораснеш“ са думи, които вероятно всеки от нас е чувал, и показват както неумение на предишното поколение (родители, учители) да обяснява, така и пълно нежелание за разговор. Ако в първите ти 18 години ти се вменява, че работата ти е само да попиваш като гъба и да мълчиш, и никой не е разговарял с теб, как като възрастен да умееш да разговаряш, да мислиш критично? 

Мисля, че освен у дома, такива умения трябва да се придобиват в училище, от най-ранна възраст. Средното ми образование беше в НФСГ (Национална финансово-стопанска гимназия, позната и като Икономическия техникум в София). Програмата на обучение беше австрийска, доста модерна – поне за тогава, края на 90-те. Имахме много практически занимания, създавахме си учебни фирми, заемахме различни длъжности на ротационен принцип, водехме счетоводство, участвахме в изложения с други учебни фирми. Получих много добра подготка за бизнес живота, за организацията на хора и процеси. 

Но дори в тази модерна програма липсваха предмети, които да ни учат да говорим пред публика, да излагаме тези, да дебатираме, да работим в екип – ама не просто така, „събрахме ви, работете“, а да намираме силните страни на всеки, да си взамодействаме и помагаме, за да постигнем по-добри резултати. Предмети, които да ни запознаят с демокрацията, гласуването, свободата на словото, социалната ангажираност. Това са ключови умения, които те правят по-добър и полезен гражданин – много по-ключови, отколкото да наизустиш на коя дата е било дадено сражение или къде в Европа се добива каолин.

/0 Коментари/by

Блог гастрол: Деница Иванова

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ДЕНИЦА ИВАНОВА – AROMA GARDEN BY DENSI

Години: 40

Професия: икономист

Хоби и теми на блога: парфюми и козметика

Блог от: 2016 г. 

Разкажи ни накратко за твоята, почти любовна връзка с парфюмите. Кога ги откри и защо се пристрасти? 

От дете имам много силно обоняние и възприемам света около мен чрез аромати. Винаги всичко първо помирисвах, и така, ден след ден, научавах кое как ухае и запомнях. Ароматите запечатват много силно спомени, моменти и емоции, въздействат на настроението. Четях всичко, което ми попаднеше за ароматите и при всяка възможност миришех парфюми. Първо пръсках тайно от бутилките на мама, а колекционирането започна, когато вече можех да си позволявам да купувам сама. 

Всеки парфюм ми разказва история. Някои хубави, други лоши, трети направо кошмарни. Приятните миризми стимулират мозъка. Има ухания, които никога не могат да бъдат забравени, както и хората, които ги носят.  Задължително всеки ден пробвам нов или си припомням някой стар парфюм, отделно от избрания за цялостно носене, през деня или вечерта. Така тренирам обонянието си и се обучавам. Също така отделям страшно много време на хобито си – чета, гледам видеа и търся информация за новоизлезли или класически парфюми. Никога не ми се е случвало да мина покрай парфюмерия и да не вляза.  

Светът на ароматите е необятен и примамлив, до степен да му посветя голяма част от живота си. Хората около мен са свикнали и не ми пречат да се наслаждавам на миризмите, изграждам постепенно здрава връзка с тях, за което много им благодаря.

Кои са знаковите парфюми от онова време – детството и началната ти любов към ароматите. Какви спомени и асоциации ти носят?

Първите парфюми, до които се докосвах като почти тийн, бяха Шанелите на мама и Versus Versace. Първите ме научаваха с всяко пръсване какво е елегантност, стил и добре направен парфюм, а Versus ме заразяваше с пищност, еуфоричност от цветовете, които пресъздава, с добро настроение. Впоследствие опознавах страстно всичко, което намирах на рафта на майка ми, а тя е почитател на характерните за 80-те години, леко ретро, носталгични аромати. 

Първият мой личен парфюм, купен с парите подарък за една Коледа, беше Bright Crystal Versace и той ще остане завинаги в сърцето ми. Не ми е омръзвал, харесвам го във всякакви ситуации и до ден днешен, и го препоръчвам често на млади момичета. Тогава не смеех да го пръскам и си го пазех, защото нямах възможност да си купя друг. По – късно си взех и Crystal Noir Versace.

Един ден влязох в нета да търся любимия парфюм на майка ми, спрян вече тогава от производство – Dali Parfum de Toilette Salvador Dali. Исках да я зарадвам, намерих го, открих форумите за парфюми и така започна бавното и постепенно създаване на моята колекция. Четях постоянно, запалих се страшно, разбрах,че има и други хора като мен, които са обсебени от парфюмите и се занимават активно с тях. Това е сериозно хоби, луда страст и носи наистина много емоции.

И досега съм голям фен на парфюмите на Шанел и притежавам почти всички техни, нося ги много често. Винаги ще ги свързвам с безгрижните младежки години, прегръдките на майка ми и щастието, че живея спокойно.

Какво трябва да притежава един парфюм, за да те уцели в сърцето? Кои са твоите типове ухания?

Трябва на първо място да е сложен, многопластов, добре съчетан и изненадващ. Харесвам парфюми, който разказват истории, запомнят се и се развиват постоянно. Монотонните, еднообразни аромати са скучни. Харесвам много видове нотки, но задължително добре композирани и допълващи се, за забележителна пирамида и усещания. Хубавите парфюми са сложните такива. 

Почитател съм на ванилия, уд, амбър, рози, гурме и цветни нотки, но не и използвани самостоятелно. Съобразявам парфюмите си абсолютно задължително с време, сезон, място и настроение. Най-любимите си нося вечерно време, зимата. Тогава многопластовите ориенталци разкриват цялата си прелест и омайват както никога. В студените влажни сезони сладките гурме нотки звучат оригинално, като дълго мислени десерти, галещи небцето, а не се натрапват задушаващо със захарни изпарения. Цитрусите пък дават глътки въздух в тежка лятна мараня, когато мисълта за цветя и сладост докарва задух и световъртеж. 

Парфюмите изискват уважение, внимание, мисъл и малко предварително планиране, за да работят и да се покажат в най-добрата си светлина. Харесвам парфюми, които допълват излъчването на човек, а не се опитват нахално да заслепяват и навлизат в чужди пространства. За радост всеки ден излизат нови и нови предложения и изборът е огромен. Само трябва да искаш да намериш своите любимци.

/0 Коментари/by
,

Гастрол: Михаела Белорешка

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

МИХАЕЛА БЕЛОРЕШКА/GOOD NATURED FOOD

Години: 29

Професия или занимание: разнообразни– от хранителен терапевт и консултант, през фотограф, стилист и психолог, та чак до блогър

Хоби: йога, здраве и планини, пътешествия и храна

Блог от: 2011 г., после нов от 2013 г.

Основни теми на блога: хранене, рецепти, връзка с тялото, психология, пътуване, образование

Къде за теб е удоволствието да поддържаш онлайн проект като блога? Какво мислиш за тенденцията към изнасяне на основното съдържание към Инстаграм профилите?

В блога успявам да съчетая всичките си интереси и да ги представя по начин, по който резонира с усещането ми за естестика, творчество и подход към живота.

Създаването само по себе си е удоволствие, защото минава през задоволяване на потребност. Имах абсолютния лукс да съвпаднат свободно време, вдъхновение и налична енергия в началото на блога (публикувала съм почти всеки ден!?), сега удоволствието е да мога да надградя и дам стойност с всеки нов пост.

Да изразя посланията в главата ми чрез въздействащо визуално съдържание, да обменям идеи и да комуникирам с толкова страхотни хора онлайн. Да се предизвикам да изляза от собствените си ограничения, да развия още умения и да се доверя на творческия процес. Удоволствие също и от цялостния и завършен проект/пост/продукт накрая. От пускането му извън мен.

Честно казано, намирам Инстаграм за доста по-развлекателен и отговарящ на търсенията ми в момента. Свързвам се непосредствено с нови хора, надниквам в живота на други и черпя вдъхновение за всички сфери на работата ми. Получава се един много приятен обмен и ако си позволиш да си автентичен и спонтанен, става още по-богато. Харесва ми, че можеш да филтрираш медиите и хората, които следваш, с грижа към сетивата и интересите си. Разбира се, много зависи как се използва платформата, за да не се стига до зависимости, изкривяване и фалш. Аз следя малко на брой хора, по-консервативна съм и ако някой ме напряга или доскучава, спирам да следя.

Грижа се да не свръхстимулирам сетивата си, защото Инстаграм буквално ме бомбардира със стимули, за разлика от романтичните блог постове от преди години. Сега всичко трябва да е бързо, за 15 секунди, трудно задържаш вниманието си в един текст повече от 3-4 минути, става ти досадно. Смятам, че това е една от причините всичко да се изтегли към ИГ и съм със смесени чувства – от една страна филтрираш бързо и достъпваш полезна информация директно, от друга има опасност от „бързо“ повърхностно съдържание, което да поддържа и ангажира вниманието. Любопитно е накъде ще се завъртят нещата.

Кое те напряга в социалните мрежи и кое те вдъхновява?

Много гледам да не се напрягам излишно и както казах, ако има такъв случай, спирам да следя и махвам с ръка. По-скоро ако мога да обърна въпроса ти: кое най-малко ме вдъхновява в социалните мрежи, то това  със сигурност би било еднаквостта. Еднаквата визия, еднаквите профили, еднаквите филтри, еднаквите думи, еднаквите „успешни“ стратегии. Всички тези повторения за мен са плоски и демотивиращи, с малко потенциал за обмен, развитие и автентичност.

От другата страна са вдъхновяващите примери, които следват своя глас, тон и посока без да скачат на всеки нов тренд. Вдъхновява ме искреността, споделянето, подкрепата, истината, обмена, дискусията, възможността да (си) помогнеш и да си полезен. Иначе за какво са ни? Красиви статични галерии от съвършенство. В статиката няма развитие, няма движение. Затова за мен стойността идва от изразяването на искреното вътрешно преживяване, било то позитивно или не дотам. Вдъхновява ме смелостта да си особен и да се обичаш, да си откровено несъвършен в изкуството си, да си позволиш опит от позицията на начинаещ, да дадеш нещо истинско и пулсиращо на света. Там става връзката и аз така се вдъхновявам. От хора, които с присъствието и приноса си, правят живота по-лек за живеене.

За много хора клишетата са удобство и убежище, с тях няма опасност да излязат от зоната си на комфорт, действат на сигурно. Ти как бягаш от тях? Важно ли ти е да си разпознаваема и автентична?

В някои клишета няма нищо лошо – те ни свързват, правят преживяванията ни общовалидни и ни дават възможност за споделяне и съпреживяване. Хубаво е да се мине през някои клишета. Аз самата доста време бягах от тях случайно да не вляза в някое, но с времето открих, че някои от тях са ми истински любопитни и ми е по-важно да трупам опитност, отколкото гордост.

Опасно става когато вътрешното ни преживяване не отговаря на външния израз, когато клишето стане самоцел без да е подплътено с емоционална подложка, послание, автентичен израз и осъзнатост. Когато го правим копи-пейст, защото „така трябва“ и „така е правилно“ (дори когато става въпрос за бягане от клишета). В този смисъл, дори да съм в клишето, правейки го с моето намерение и послание – то вече е автентично през моите мисли, чувства и визия. И автоматично става разпознаваемо, защото е наситено с емоционален заряд, който се усеща дори и през екраните.

Наскоро важен за мен човек ми каза нещо в отговор на мое мрънкане, че не ми се прави нещо, защото е клише/неестетично/кичозно. Перифразирам: „Михаела, лесно е да се работи с перфектни клиенти. Но за един творец истинското предизвикателство е да пресъздаде дори нещо кичозно по фин и елегантен начин, По неговияначин, заради който са го избрали“. Искрено вярвам в това.

/0 Коментари/by

Гастрол: Елена Дойнова

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

 

MAQUILAB

Име: Елена Дойнова

Блог от: 8 г.

Години: 30

Професия или занимание: управление на социални медии/дигитален маркетинг

Хоби: блогър 

Теми на блога: красота, козметика

Що е то инфлуенсър? Кaкви са разликите между блогър и инфлуенсър? 

Няма ясен отговор или ясна граница. Всеки блогър е и инфлуенсър, но не всеки инфлуенсър е блогър. С развитието на различните социални мрежи се появиха и термини като „инстаграмър“, „ютюбър“… А инфлуенсър е термин-чадър за всички тези видове влияние в онлайн пространството като цяло. Това, което отличава блогърите, е историята зад тяхното развитие и може би времето, от което този термин съществува (на фона на останалите е сравнително стар).

Блогърът беше – и надявам се продължава да бъде в съзнанието на хората, човек, който доставя важна информация на база личен опит. Развитието на интернет позволи на всеки да сподели своето мнение онлайн, от ревюта на хотели до компютърни игри. По този начин блогърите започнаха да помагат за формирането на сравнително информиран избор у останалите потребители, тяхната аудитория. Това доведе до развитието на нишови блогове, които се занимават с представяне на продукти в дадена сфера. Беше въпрос на време тази възможност да бъде надушена от маркетинг екипите и да се започне ерата на така наречените колаборации. 

Те от своя страна пък създадоха една особена порода хора, които не желаят да влагат собственото си мнение и опит в създването на съдържание, което би обогатило читателите им. За тези хора е по-важно да има колаборации (които да плащат сметките), а те да облъчват аудиториите си с красиви снимки и наизустени маркетинг послания… За мен лично, думата инфлуенсър е равна именно на това. Приписвам ѝ негативна конотация не защото е лоша сама по себе си, а защото в днешно време „всеки иска да бъде инфлуенсър, за да получава безплатни продукти и да се снима с тях“ е често срещана реплика, даже желана професия от тийновете. Да получава и да снима без се замисля за неудобните въпроси зад кадър, без да се рови за информация за съставки, без да показва и негативните страни на продуктите (каквито почти винаги има)…

Именно в това за мен се състои разликата между блогър и инфлуенсър – между адекватно поднесено съдържание с добавена стойност, и просто още един маркетинг канал. Между безпристрастно обосновано мнение и добре контролиран маркетинг материал. Осъзнавам, че това разграничаване е може би силно повлияно от собствения ми начин на възприемане на трендовете (все пак, аз самата се водя инфлуенсър), но определено не съм сама в прикачването на негативна конотация към думата инфлуенсър. Разбира се, има некачествени кадри и сред блогърите – особено в лайфстайл и бюти индустрията, но за мен терминът блогър все още носи повече тежест и значение.

Това ми напомни за още нещо важно. Някои от най-важните източници на информация в света ни са инфлуенсъри (журналисти, писатели, пътешественици) и по никакъв начин не бих казала, че горното се отнася за тях. Аз живея и вирея в средата на лайфстайл/бюти блогърите и затова голяма част от размислите ми са именно върху тези ниши.

На какво се дължи според теб този бум – тук и в световен мащаб?

Бумът на инфлуенстването описано по-горе се дължи на начина, по който то представя живота ни – glam, винаги в модерните цветове на сезона, винаги подреден, винаги усмихнат. Всеки иска да се идентифицира с любимия си инфлуенсър, щом той или тя е с вечно идеална прическа, с коктейл в ръка в басейн на екзотична дестинация. Но ако едно време в caption-а можеше да се прокрадне информация за въпросното място или коктейл, днес е често срещано явление към тази снимка да има само caption „Caption this“. Задоволяването на естетическите потребности на хората по принцип не е лошо нещо (и аз обичам красиви снимки!), но този тип натрапване на „идеалния“ живот на идеален фон, на който съвсем или не съвсем автентично край басейна присъства часовник или бутилка вода за уста на точно определена марка, прекрачва границата на адекватността. Особено, ако тази точно определена марка е спонсор, а това не е упоменато никъде.

Ако допреди няколко години се борхме за спирането на фотошопа в списанията и за наемането на plus-size модели, сега се борим за задължителното обозначаване на спонсорираните постове (а защо не и за намаляване на употребата на facetune и lightroom presets?) в социалните мрежи… Вечното търсене на нови ефективни маркетинг канали е в разгара на нова глава от историята си с бума на инфлуенс маркетинга. И този бум е съвсем естествен от гледна точка на вечното търсене на по-красив живот. Пък макар и само онлайн. 

/0 Коментари/by

Гастрол: Йордан Стефанов

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

ЙОРДАН СТЕФАНОВ – НАУКА И КРИТИЧНО МИСЛЕНЕ

Възраст: 28 години.

Професия или занимание: Последната половин година – докторант по научна специалност „Микробиология“.

Хоби: Самият блог е хоби, което отнема немалко време + кино, музика, игри

Блог от: март 2014 г.

Теми на блога: Насочеността е по-скоро научно-популярна. Споделяне на интересни научни изследвания, анализ на конкретни теми, опровержение на различни материали и авторски коментари, които не са задължително с научна насоченост.

Защо според теб масово критиката, дори конструктивна и аргументирана, се приема за хейт? 

Хората приемат много трудно мнение, което е различно от тяхното. Съзнателно или несъзнателно те не търсят обективната истина, а мнението или аргументите, които подкрепят техните виждания или житейска философия. Когато някой се изправи срещу тях с факти, аргументи или мнение, което влиза в остър сблъсък с личните им виждания и това, в което вярват, те изпадат в когнитивен дисонанс.

Хората не знаят как да реагират в подобна стресова ситуация, в която някой пряко атакува това, в което са вярвали. И единственият начин, по който могат да реагират, е пълно отрицание. Много малко хора могат да променят напълно мнението си по даден проблем, ако разберат, че грешат.

Ситуацията става дори по-тежка ако се атакува някаква тема, която е дълбоко вкоренена в житейския им мироглед, или пък която е в основата на начина им на живот – религии, начин на хранене, здравословен живот и други. В тези случаи различното мнение се приема за хейт, а изказалият го автоматично се превръща в агресор. Би било много хубаво, ако хората поставят всичко под съмнение, но сляпата вяра е по-силна.

Защо е важно критичното мислене? Как се възпитава?

Критичното мислене е напълно задължително условие, за да се води добър и спокоен начин живот. Критичното мислене кара хората да поставят всичко под въпрос и да анализират всяка една ситуация, в която попадат. Критичният човек е труден обект за измама от страна на различни измамници и шарлатани, а това спестява много негативни емоции.

Критичното мислене трябва да бъде развивано в училище още в началните класове. Децата не трябва да бъдат принуждавани да зубрят информация, която ще забравят след кратък период от време. Те трябва да бъдат учени да разсъждават, да мислят, да поставят всичко под въпрос, да се съмняват и да търсят истината. Тяхното любопитство трябва да бъде пробуждано, а не убивано.  С подобно умение разполагат много малко хора, а това обяснява, защо българите са податливи на всякакви измами и шарлатани.

Критично мислещите индивиди е по-вероятно да не са агресивни. Те са готови да приемат чуждата теза, ако е подплатена с аргументи и не се страхуват някой да атакува вижданията им, което обичайно би довело до проява на агресия.

/0 Коментари/by

Гастрол: Вера Георгиева

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

Вера Георгиева – LA VITA SEMPLICE

Възраст: на 35 съм, странното е, че се наложи да смятам, докато стигна до коректното число. Сигурно защото напоследък не си правя труда да отбелязвам рождения си ден.

Начало на блога: съществува от края на януари 2017. Исках да започна годината на чисто, тъй като 2016 беше много турбулентна в емоционално отношение, така че идеята изкристализира в края на тази тегава година, но имах колебания какъв е точно смисълът от още един блог в пространството. Все пак в първите дни на януари си купих домейна и първия пост написах на 30 януари 2017 г.

Основни теми: малко непостоянни са, точно като мен самата. В началото пишех повече за гардероба си и напъните да го превърна в капсулен гардероб, исках да правя повече outfit постове, с които да покажа, че нямаме нужда от стотици дрехи, за да изглеждаме различно всеки ден, но това бързо премина, тъй като или ми липсваше настроение, или фотограф.

После започнах да го използвам за формулиране на собствените си мисли, а след това за документиране на “направи си сам” проектите и семейните ни пътуванията. Така или иначе в момента (а вероятно и така ще си остане) това е само един личен дневник, където споделям нещата, които ме вълнуват, вдъхновяват и мотивират към конкретния момент според по-постоянните си интереси, които са в сферата на домашния уют, естетиката, децата и (пре)откриването на света, себе си и околните.

Когато започнах си казах, че искам да вдъхновявам и подкрепям хората да живеят живота си бавно и спокойно, като споделям максимално искрено своите собствени опити да правя точно това. Наистина се затруднявам да определя с думи прости и малко на брой за какво аджеба е този блог.

Кое му е сложното на простия живот?

Въпросът е много интересен и сигурно всеки има свой собствен отговор. За мен сложното е да различавам нуждите от желанията си. Опитвам се да живея живот, в който намират място само неща, хора и случки, от които се нуждая, за да бъда щастлива. Това е личната ми дефиниция за прост живот.

Кога човек се научава кое му трябва, за да бъде щастлив? При теб как и в какъв етап се случи?

Щастието е променлива величина. Моето щастие е усмивката на лицето на детето ми; прегръдката на мъжа ми; разпалените разговори (в които понякога се ражда и някоя истина) с приятелите и родителите ми; всеки дъх в планината; сутрешната песен на птицата, която живее на дървото в двора пред спалнята ни; шумът на вълните, когато си лягам в палатката на плажа; дъждът, който потропва ритмично по прозорците; мирисът на окосена трева; времето, в което пътуваме семейно и откриваме нови и непознати места; моментите, в които осъзнавам, че съм част от много по-голям и неразбираем за мен план. Да признаеш и оцениш тези малки късчета наслада е щастие.

Не знам дали трябва да се учим на това, но определено трябва да се научим, че не е нужно винаги да сме щастливи. Всички имаме и добри, и лоши дни (месеци, години) и това е окей. Не приемам манифестацията на щастие пред света, безграничния позитивизъм и патетичните мотивационни речи и цитати, които доскоро се лееха щедро в интернета. Старая се да общувам със и да следя хора, които са искрени за всичко, през което минават и не се страхуват да споделят и радостите, и болките си. Това е филтърът, който си наложих преди близо две години на излизане от един страхотен бърнаут, в чиято връхна точка се опитвах да съчетавам ролята на майка, съпруга, домакиня, професионалист на два фронта, душеприказчик, помагач и перфекционист. Започнах да намалявам малко по малко ангажиментите и вещите, които ме задушаваха и ме караха да се чувствам неудовлетворена и неосъществена, за да имам време, място и душа да оценя моментите, за които говорих по-горе. 

/0 Коментари/by

Гастрол: Павлина Върбанова/Как се пише?

Разговор с Павлина Върбанова – автор на Как се пише?

Защо е важно да пишем правилно? Какво би казала на всички онези, които махват с ръка и определят правописа като снобизъм и претенция?

Бих ги попитала дали излизат от къщи с рошава коса, скъсани панталони и блуза на петна. Какво ще си помислят хората за тях? Че са интелигентни и имат възвишен дух или напротив – че след като не полагат елементарни грижи за външния си вид, личностните им качества са най-малкото съмнителни. Да отстраниш правописните и пунктуационните грешки от текста си е като да се срешеш и облечеш прилично (и тук нямам предвид специална прическа и маркови дрехи), преди да отидеш на работа, на среща или дори да напазаруваш в магазина.

 

Как можем да подобрим ситуацията? Какво всеки един от нас може да прави ежедневно, без да е филолог или тесен специалист?

Първо, да променим нагласата към всички свои текстове: имейлите – служебни и лични; отчети, презентации, справки, които изготвяме на работното си място; статуси и коментари в социалните мрежи; публикации в сайтове и т.н. Да мислим за това, че всяка дума и всяко изречение ни представят пред читателите не само със съдържанието и смисъла, който носят, но и с формалната си страна. Съдържанието ще спечели, ако формата е безупречна; тя носи добавена стойност.
Второ, да редактираме и коригираме собствените си текстове, преди да ги предадем или публикуваме в интернет. Всеки може да използва поне автоматична коригираща програма. Тя не е манна небесна, разбира се, но върши много добра работа и е просто задължителна в днешно време, когато от бързане правим елементарни грешки.
Трето, да опресним знанията си за българския правопис, пунктуация и граматика. Да се снабдим с надеждни и актуални справочници, за да проверяваме в тях, когато се съмняваме в изписването на дадена дума или в поставянето на запетая, да речем. Много трябва да се внимава с онлайн речниците на българския език, защото в повечето случаи не се знае кой стои зад тях и каква база от думи е използвана. За съжаление, меродавният “Официален правописен речник на българския език” (2012) е публикуван само в хартиен вариант.

Какъв тип читатели се допитват до сайта и купуват книгата ти?

Предполагам, че това са хора, които са критични към своята езикова култура и се стремят да я повишат. Потребителите на сайта са доста разнообразни, ако съдя по езиковите въпроси, които получавам по имейла – от най-елементарни (вероятно зададени от деца), до трудни и такива, за които нямам категоричен отговор (поставени от специалисти,  навлезли в тънкостите на българския език). Статистиката показва, че най-често сайтът се посещава от млади хора (25 – 34 г.), а жените (64%) значително преобладават над мъжете. Значи сме не само по-нежната, но и по-прецизната половина. 🙂
А за книгата ме радва това, че се поръчва и от българи, живеещи в чужбина.

Имайки наблюдения върху аудиторията, променят ли се хората? Какво ги кара да започнат да се стараят?

Мисля, че промяна в отношението към езиковата култура има и все повече българи се стремят да пишат правилно. Предполагам, защото писменото ни виртуално присъствие вече взема превес над другите ни езикови изяви. То стига до много по-широка аудитория, пред която можем да се представим в положителна светлина по два начина: 1) със съдържанието на текстовете ни (по което ще ни изпратят) и 2) с формата им (по която ще ни посрещнат). Добре е още в самото начало да се появим в безупречна форма.

Пунктуацията безспорно е трудна материя, аз лично изпитвам постоянни колебания. Какви съвети можеш да дадеш на онези, които не се чувстват сигурни?

Отдавна се каня да напиша една “концептуална” статия за запетаите – те са всъщност основният проблем в пунктуацията. Пишещите обикновено свързват запетаите с определени думи: пред еди-коя дума се пише запетая, а пред еди-коя никога не се пише. Тази постановка е не само грешна, но и вредна, защото подменя основните принципи на българската пунктуация. Един от тях е, че в сложното изречение запетая се поставя там, където минава границата между съставящите го прости изречения. Често на тази граница се намират определени съюзи (а, че, но, защото, когато, който) и така се създава впечатлението, че запетаята се поставя заради тях. Съюзите не са надеждни съюзници в борбата за овладяване на пунктуацията. Те могат да ви подведат, затова винаги внимавайте къде точно минава границата между простите изречения в сложното.

Какво мислиш за чуждиците, привнесените думи и изрази? Трябва ли да се стараем да ги избягваме? Замърсяват или обогатяват езика?

“Употребата на думи от чужд произход е обикновено и естествено явление в живота на езиците, тъй като никой народ не живее изолирано от другите народи”. Надали някой би могъл да намери силен довод срещу това твърдение на Любомир Андрейчин, един от изтъкнатите български езиковеди. Въпросът е в мярката. Прекалената употреба на чуждици прави речта натруфена и претенциозна, а понякога и неразбираема – за мен това вече е истински проблем: да се скъса нишката в общуването.
Ако в българския език има еквивалент, тогава чуждата дума по-трудно се налага. Ето, в предишното изречение аз предпочетох да употребя еквивалент, защото нямаме българска дума, която означава абсолютно същото. Можех да кажа точно съответствие, но това вече са две думи, а човек поначало е склонен да употребява по-кратки думи, изрази и т.н.
Веднъж, докато пътувах в трамвая, един младеж до мен говореше по телефона, явно със свой приятел. Той каза: “Добре, тогава ела у дома към 5 часà и ми донеси диска. Другата опция е да се видим някъде в центъра след 8 часà”. Запитах се защо момчето каза опция, а не възможност. Мисля, че имам отговор. Защото възможността е доста общо понятие, докато опцията е по-конкретна. Както в компютърните програми или в интерфейса на сайтовете, където опциите са определен брой и са точно указани, така и тук опциите бяха ясни: вкъщи към 5 часà и в центъра след 8 часà.
Ако чуждите думи ни помагат да се изразяваме по-ясно и по-точно, защо да ги избягваме? Езикът ни не губи българския си характер, когато в него навлизат чужди думи, тъй като българска си остава неговата фонетика и най-вече граматиката, която е сравнително стабилна и по-трудно се поддава на промени и особено на чужди влияния.

На какъв етап от служебната кореспонденция е добре да се освободим от учтивата форма Вие?

Това трябва да се почувства. Универсален съвет не мога да дам, но мога да кажа със сигурност, че напоследък много по-бързо приключваме с формалното Виеи преминаваме на ти, особено в устното общуване. Редно е това все пак да става след предложение от едната страна, ако двете страни са равнопоставени. Ако не са, преминаването на ти не ми изглежда добра идея. Но в случай че по-високопоставената страна предложи това, би следвало да се очаква положителен отговор от по-нископоставената. Деликатни са тези моменти и трябва да се внимава, защото има и чувствителни хора, които държат на официалното Вие.

Трябва ли езикът ни да е адаптивен и адекватен в различни обстоятелства и ситуации?

Разбира се. Всеки развит език с достатъчно дълга устна и писмена традиция – а българският безспорно е такъв – разполага с изразни средства за всякакви речеви ситуации. Неестествено би било например да говорим с приятелите си така, както бихме говорили с изпълнителния директор на фирмата, в която работим, или със служителите в банката. Тъкмо умението да подбираш адекватните думи и конструкции е белег на висока езикова култура, а не умението да говориш и пишеш “заоблени”, високопарни (и често кухи) фрази, както смятат мнозина.

Как да коригираме тактично, така че да не обиждаме човека отсреща? Имаш ли някакви трикове? 

Досега не съм открила начин за тактично публично коригиране, а и не е в стила ми да правя забележки на другите за правописа им. Случвало ми се е няколко пъти да сигнализирам за грешка, но винаги – в лично съобщение. Ако държите да коригирате някого, той трябва да ви е достатъчно близък и да сте сигурни, че няма да се засегне. И непременно – в лично съобщение, иначе ще го изложите публично. Да, също така трябва да сте сигурни, че вашата правописна култура е на достатъчно високо ниво.

Мислила ли си за справочник за деца? С красиви илюстрации и забавно обяснени основни правила. Смятам, че би бил полезен и на голяма част от родителите.

Не ми е хрумвала такава идея и честно казано, се съмнявам, че бих я осъществила добре. Поне не сама като автор. Значи трябва да се намерят съавтор и издател, който да инвестира повече средства в подобна илюстрована книга. Финансовата страна е важна в книгоиздаването, както и във всяка област на нашия живот.

Ако трябва да остане едно-единствено правило в българския език, кое би избрала?

Дори и хипотетично не съм в състояние да си го представя. Няма такова правило в книжовния български език, което да стои над всички други. Той е сложна система и не може да се крепи на едно правило.

Кое правило според теб е ненужно и спокойно може да отпадне?

Ако посоча такова правило, ще трябва да се аргументирам доста обстойно и освен това рискувам да си навлека гнева и неприязънта поне на част от читателите на интервюто. За много хора всяко предложение за промяна в книжовните правила е кощунствено посегателство върху българския език изобщо. Аз не се страхувам да изложа мнението си. Повече се страхувам от инертността и нежеланието на обществото ни да осъзнае, че говоримият ни език (вследствие на естественото си развитие) вече доста се различава от книжовния (който си стои неизменен от 70 години), затова и книжовните норми все по-трудно се овладяват и все по-трудно се поддържа общ езиков стандарт. Време е да започнем поне да говорим открито за това.

Къде е красотата на българския език?

Когато стане дума за красотата на българския език, първата ми асоциация е едно слово, произнесено от Петър Увалиев преди двайсет години. Странно е как езикът – който има преди всичко практическо предназначение като средство за комуникация – с течение на времето се е развил дотолкова, че е придобил и естетическа стойност. Ако прочетете Похвалното слово на Увалиев, ще се убедите в това.
Ние се свързваме емоционално с родния си език, на който се изразяваме най-добре, на който говорим с най-близките си хора в семейството, който ни обединява със сънародниците ни, а близкото и родното обикновено ни е мило, свидно и красиво. Всеки българин с усет за езика, може да види неговата красота: и в едва доловимите нюанси на думите, и в необичайните им съчетания (поетите са големи майстори!), и в провокиращите нови граматични употреби, и в непрекъснатите промени, на които е способен само един силен и жизнен организъм.
/0 Коментари/by